Humor

Сайт за забавления

Latest topics

» Kоварен СЕКС въпросник :)
Пон Мар 03, 2014 5:10 am by SweetDreams

» Бъдете честни(за момчета)
Съб Мар 24, 2012 9:48 am by 13579

» Всички марки коли!
Съб Яну 22, 2011 5:18 am by killerkux

» Мисли за приятелството
Съб Яну 22, 2011 5:16 am by killerkux

» В какво училище учите?
Съб Яну 22, 2011 5:09 am by killerkux

» Мистични същества - игра
Съб Яну 22, 2011 4:56 am by killerkux

» Човешкото тяло (ЕНЦИКЛОПЕДИЯ)
Вто Яну 04, 2011 7:52 am by Гост

» Покана за уика форум
Вто Дек 28, 2010 7:48 am by kaela

» Силата на човешката психика - по-силна от всичко!?
Сря Юни 16, 2010 3:29 am by Гост


    Русия

    Share
    avatar
    zay4e
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 2100
    Location : Bulgaria,Plovdiv
    Registration date : 07.12.2007

    default Русия

    Писане  zay4e on Вто Дек 11, 2007 2:46 am

    Русия "Трагедията на руското общество при управлението на Леонид Брежнев"


    ТРАГЕДИЯТА НА РУСКОТО ОБЩЕСТВО ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА Л. БРЕЖНЕВ

    Леонид Брежнев е избран за Главен секретар на Комунистическата партия през 1966 г. Първи секретар на партията става след свалянето на Хрушчов от всички държавни и партийни постове. Заговорът срещу съветският ръководител е замислен от главният теоретик на партията Михаил Суслов, а е изпълнен от шефа на КГБ Александър Шелепин, който с хората си очаква прибиращият се след почивка в Крим Хрушчов на летището в Москва. Суслов е и човекът предпочел да остане в сянка и от там да управлява, изтиквайки на политическата сцена нечия друга фигура, в случая на Брежнев.
    През 1977 г. Брежнев заема всички възлови постове в държавата – Държавен глава, Председател на Президиума на Върховния съвет, Председател на Съвета за отбрана, произведен е година по-рано за маршал на Съветския съюз, през 1972 г. получава Ленинска награда за мир и през 1979 г. за литература. Всички тези постове и отличия му се дават от ръководството на Партията, тъй като от него се очаква много: да заличи всякакъв опит за либерализация подета от Хрушчов, да внесе стабилност и предсказуемост в управлението, като властта трябва абсолютно да се съсредоточи в комунистическия елит. Тази политическа философия Брежнев назовава с фразата “доверие в кадрите”. Това означава укрепване и утвърждаване на една привилегирована класа, която не допуска властта до по широк кръг извън партийното ядро. Така позициите в управлението веднъж завзети не се отстъпват и този принцип важи не само по отношение на вътрешната, но и на външната политика.
    С взимането на властта от Брежнев нова, коренна промяна така очаквана от руското общество не настъпва. Всичко протича по стария установен ред. В икономиката приоритетно място заема въоръжаването, като през 60-те и 70-те години военните разходи нарастват с 3% годишно. Но всичко друго изостава, съветската икономика като цяло расте бавно, дори започва да буксува. През 60-те и 70-те години Брежнев прави достъпни за обикновените граждани големи количества, но нискокачествени стоки. Сравнителна оценка на учени сочи, че в края на 70-те години жизнения стандарт на съветският работник е като на американския в началото на 20-те години. Освен това руското общество търпи тежки несгоди поради недалновидността на своите управници, които не съблюдават градското жилищно строителство дали е в крак с движението към градовете, където през 1926 г. то е било 26% от населението, а 50 г. по-късно – 62%. Ето защо руските граждани имат най-лошите жилищни условия от всички индустриално развити държави с жилищна площ 7 кв. метра на глава от населението / на 115 кв. метра в Америка/. Друг показател за ниския стандарт на живота е фактът, че един от 46 руснаци притежава кола. Картината е съвсем ясна като се добави и влошеното положение с храната в края на 70-те и началото на 80-те години. Режимът не преследва никаква друга цел освен да продължи съществуването си. При своето изгнание Александър Солженицин отхвърля представата, че съветския режим е продължение на царското самодържавие в какъвто и да е смисъл. Политически и морално съветският режим е един тоталитарен модел на управление на обществото без спазване на демократичните принципи, без гласност и опозиция, без многопартийна система, без инакомислещи, без граждански права и свободи. Такова едно управление разчита на силата, а не на законността. В икономическо отношение властва свръхмонополизма, нишките на цялата значителна собственост водят към партийното и държавно ядро, което трябва да разпредели печалбите сред управляващата класа. Това не е никак трудно, като се има предвид, че през 1976 г. около 15 млн. души са редови членове на партията, от които много малка част са тези, които израстват до там, че да заемат постове в управлението. Управляващата класа включва не повече от 500 хил. щатни партийни и държавни чиновници с административна власт и икономически привилегии, включващи достъп до една закрита разпределителна система като магазини за храна и други стоки, жилища, пътувания в чужбина, курорти, здравеопазване. Така върхушката се изолира от обществото, отличавайки се по благосъстоянието си и по-големите юридически и административни права.
    При Хрушчов примката на цензурата леко е отпусната, понеже Президиумът на Върховният съвет отхвърля неговото искане за промени в системата, той позволява публикации в периодичния печат на своя отговорност. През 1962 г. разрешава да излезе от печат романа на Солженицин “Един ден на Иван Денисович”, който разкрива съдбата на обикновен руски гражданин в “архипелага ГУЛАГ” и потриса из основи съветското общество. Темата за лагерите и живота в тях е забранена и до този момент не е застъпвана в съветската литература и периодичен печат. През юни на същата година в Новочеркаск населението масово протестира срещу увеличените цени на храните. На 2 юни войските стрелят в гражданите, като мнозина стават жертва. Този бунт вероятно също е изиграл своята роля за падането на Хрушчов от власт, но преди да се раздели с нея той не допуска излизането на други книги за лагерите. Дисидентското движение се появява през 1965 г., масови протести има в периода 65-67 г., а тогава самиздателствата със своите нелегални издания са в апогея си. Репресиите започват пак по това време с процес срещу двамата дисиденти Синявски и Даниел през февруари 1966 г. Това слага край на илюзиите в съветското общество за правна реформа и либерализация. Най-тежката фаза на репресии е през 1968-70 г., когато започва “процеса на четиримата” - Галансков, Гинсбург, Доброволски и Лашкова. Този процес е добре документиран и показва, че е един политически фарс и че съветската тоталитарна система е една тиранична система , която няма никакво намерение да се реформира.
    На Хелзинкската конференция за разведряване / юли 1973 – юли 1975/, западните управляващи решават, че съветските ръководители могат да бъдат заставени да спазват човешките права като част от споразуменията. Според принцип 7 съветското правителство се задължава да “уважава човешките права и основни свободи”. Това остава само на хартия, но окуражава дисидентите да излязат на открито в Съветският съюз и другите социалистически държави, така отново се подновяват репресиите. Дисидентите формират групи за наблюдение “за осигуряване спазването на Хелзинкските споразумения” в Москва, Украйна, Грузия, Армения , Литва, Чехословакия, Източна Германия, Полша. Информацията за нарушения на Споразуменията се предава на западни журналисти. Започва серия от преследвания и издевателства, която достига върха си в годините след 1977 г. Главните жертви са лидерите на групите за наблюдение. КГБ прилага една нова политика: издават се изходни визи на дисидентите и ги изгонват от собствената им страна. Но голяма част са осъдени на затвор или принудителен труд в лагерите.
    Съветските управляващи са последователни в своето отношение към опозиционерите от началото на Лениновото управление до 80-те години, защото те винаги са виждали дисидентсвото като душевно заболяване и така инакомислещите са изпращани на “лечение” в специални психиатрични болници. Първият случай е през 1919 г., когато Ленин изпраща в подобен санаториум Мария Спиридоновна ръководител на партията на есерите. Систематичното прилагане на този вид наказания започва през 30-те години, когато НКВД построява специално наказателно отделение с 400 легла към психиатричната болница в Казан. В края на 40-те години институтът Сербски главен съветски образователен и изследователски център по психиатрия има отдел за “политически работи”. Системата, която никога не е изоставяна се разширява при Хрушчов, който иска да убеди света, че Съветският съюз вече не затваря политически престъпници, а само неуравновесените.
    На Запад разбират за съветската наказателна психиатрия през 1965г. от издадената книга на Валерии Тарсис “ Седмо отделение” и оттогава западни учени и лекари психолози правят опити да се доберат до документи за конкретни случаи, за да се повдигне въпроса в Световната психиатрична организация. В периода 1965- 1975г. се получават подробностите за 210 автентични случаи. Освен първия психиатричен наказателен затвор в Казан, през 60-те и 70-те г. се откриват още 13 специализирани психиатрични болници. Те са под шапката на Министерството на вътрешните работи, а не на Министерството на здравеопазването. Оглавяват се от военни офицери, а административно се управляват като затвори. Разказите на бивши затворници разкриват какво представляват тези заведения и целия изживян ужас, който силно напомня експерименталните клиники на СС по времето на Хитлер. Практика са мъчения, побои, наказателно взимане на лекарства, често мъчение е повиване в мокро платно измислено от д-р Елисавета Лаврицкая. Като големи престъпници са назовани проф. Андрей Снежневски, директор на Института по психиатрия към Медицинската академия, който води кампания за диагностициране на инакомислещите като форма на шизофрения, проф.Рубен Наджаров негов заместник, д-р Г.Морзов, ръководител на Института Сербски, проф. Даниел Лунц, считан от дисидентите за най-злия от практиците на психотерора. На тези хора им се позволява да пътуват зад граница, за да представят съветската психиатрия, дават им заплати няколко пъти по-големи от тези на другите работещи в тая област, те се ползват от лукса и привилегиите на висшия ешелон на съветската управляваща класа.
    Още при Ленин и Сталин основна характеристика на терора е отъждествяването на политическата критика с измяната, даже с предателство спрямо родината. Така е и при Брежнев. Другомислещите са помагачи и агенти на империализма.През 70-те г. автократичната власт на съветското управление систематично се укрепва. През 1982г. след смъртта на Брежнев, Юрий Андропов, след като е бил шеф на КГБ 15г. през които е институционализирал психиатричните наказания за дисидентите, става ръководител на Съветския съюз.


    _________________


    За всяко нещо си има точно определено време!

      В момента е: Нед Апр 22, 2018 7:17 am