Humor

Сайт за забавления

Latest topics

» Kоварен СЕКС въпросник :)
Пон Мар 03, 2014 5:10 am by SweetDreams

» Бъдете честни(за момчета)
Съб Мар 24, 2012 9:48 am by 13579

» Всички марки коли!
Съб Яну 22, 2011 5:18 am by killerkux

» Мисли за приятелството
Съб Яну 22, 2011 5:16 am by killerkux

» В какво училище учите?
Съб Яну 22, 2011 5:09 am by killerkux

» Мистични същества - игра
Съб Яну 22, 2011 4:56 am by killerkux

» Човешкото тяло (ЕНЦИКЛОПЕДИЯ)
Вто Яну 04, 2011 7:52 am by Гост

» Покана за уика форум
Вто Дек 28, 2010 7:48 am by kaela

» Силата на човешката психика - по-силна от всичко!?
Сря Юни 16, 2010 3:29 am by Гост


    ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

    Share
    avatar
    zay4e
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 2100
    Location : Bulgaria,Plovdiv
    Registration date : 07.12.2007

    default ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

    Писане  zay4e on Вто Фев 24, 2009 2:21 am

    ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

    Възраждането е период на преход от Средновековието към Новото време, от феодални към буржоазно-капиталистически отношения. Българското възраждане започва по-късно от Западноевропейския Ренесанс и протича в условията на чужда държавност. То съчетава този преход с национално-освободителното движение. Борбата за отхвърляне на чуждата власт и възобновяването на Българската държава и нейната независимост е свързана с обособяването на българската нация в пределите на Османската империя, чрез движение за новобългарска светска просвета и култура и борба за независима българска църква.
    В края на XIV в., на фона на политическата разпокъсаност на Българското царство, настъпва разрив и в църковните отношения. През 1381г. Видинската и Добруджанската църкви се отделят от Търновската патриаршия и преминават под юрисдикцията на Цариградската. С падането на България под османска власт е ликвидирана и самостоятелната църковна организация на българите. Патриарх Евтимий е заточен, а епархиите на Търновското царство са подчинени на Цариград - българската патриаршия е понижена в ранг на митрополия. Известна автокефалност запазва единствено Охридската архиепископия. По-късно, когато под османска власт попадат и земите на Сърбия, подобна съдба сполетява и сръбската патриаршия. През XVI век велик везир в Османската империя е Мехмед Соколович. Неговият произход е сръбски, но е помохамеданчен чрез кръвния данък. Верен на корените си, той създава сръбската Пекска патриаршия - 1557г., под чиято юрисдикция преминава Охридската архиепископия, ползваща се с автокефалност до 1767г.
    В пределите на Османската империя християнските народи са обособени в една религиозна общност руммилет и техните права и задължения са еднакви.
    В края на XVII и началото на XVIII в. се зараждат възрожденските процеси сред християнските народи, като сръбското и гръцкото Възраждане изпреварва българското. С развитието на тези процеси сред гръцкото общество се заражда т.нар. мегали идея- велико-гръцка шовинистична идея. Възникват противоречия между християнските народи на национална основа, поради засилените амбиции за доминиране на гърците над останалия християнски свят. През ХVIII в., както се вижда от Паисиевата "История славянобългарская", вследствие на икономическия, културния и политически приoритет на гръцкия елемент се увеличава броят на гърчеещите се българи, най-вече сред представителите на замогващите се буржоазни среди.
    През XVIII в. като цяло се запазва християнското единство. Важна роля в това отношение има мира от Кючук-кайнарджа, подписан през 1774г., с който Русия си извоюва правото да покровителства източноправославните християни в рамките на Османската империя. По този начин Русия засилва влиянието си на Балканите и укрепва авторитета си на съюзник на потиснатите народи. Първата стъпка в тази насока е направена още през 1535г., когато Франция подписва капитулациите, чрез които прокарва и една чисто политическа спогодба за правото да защитава католиците в империята. Тези два документа допринасят за запазване на единството на християнската общност в условията на мюсюлманската държава.
    След Виенския конгрес (1815г.), през 20-те години на XIX в. се заражда Източният въпрос. Стремежът на Великите сили за засилване на влиянието им над Балканските територии дава възможност на Русия да се намеси в отношенията между християнските народи. През 1829г. поредната руско-турска война е прекратена с подписването на Одринския мирен договор. Според него, Гърция получава статут на самостоятелна държава и се регламентира създаването на Сръбско княжество. Въпреки активното участие на български доброволци в тази война, искането за политическа автономия на България не е уважено. Денационализаторските тенденции в политиката на гръцкото духовенство, се засилват особено много след създаването на гръцката държава през 1830г. През 1833г. гърците успяват да обособят и автокефална църква. Възползвайки се от покровителството на турските власти и от привилегированото си положение, гръцкото духовенство не допуска български свещеници в енориите, забранява богослужението на български език и прилага други репресивни мерки. Това задълбочава противоречията между българския народ и гръцкото духовенство и предизвиква спонтанно движение между българите за църковна независимост.
    Първата спорадична проява на организирана съпротива срещу гръцкото духовенство са т.нар. врачански събития от 1824г., под ръководството на влиятелния търговец Димитраки Хаджитошев. Повод за конфликта е налагането на извънреден данък под формата на еднократна помощ от местния гръцки епископ Методий. Врачани съставят оплакване, в което настояват за отстраняването му от духовна власт. Тези събития имат драматичен край, тъй като инициаторите са арестувани, а Димитраки Хаджитошев – екзекутиран във Видин.
    Подобни акции със спонтанен характер през 20-те и началото на З0-те години на XIX в. се осъществяват и в други градове от Западна България и в Македония - Стара Загора, Самоков, Скопие. Населението настоява за замяната на гръцки архиереи с български, но всички тези действия имат локален характер. Едва след десетина години възникват благоприятни условия за прерастване на стихийната съпротива срещу гръцкото духовенство в организирана църковно-национална борба.
    През З0-те години на XIX в. стопанските промени в българското общество водят до значително замогване на буржоазната прослойка, повишаване ролята на българите в общинските ръководства и църковните настоятелства и нарастване влиянието на българската възрожденска интелигенция в обществения живот. Стопанският и културен просперитет на българското население засяга пряко интересите на гръцките общности, живеещи в големите градове на Румелия и изостря отношенията между двата православни народа.
    Началото на организираното църковно-национално движение се свързва с т.нар. търновски събития. Търновската епархия обхваща цяла Северна и част от Югоизточна България, а търновският митрополит носи титлата "Екзарх на цяла България". През 1838г., след смъртта на Иларион Критски, на този пост е назначен гръцкият владика Панарет, известен с антибългарското си отношение. Това предизвиква недоволството на търновските граждани, които под ръководството на Неофит Бозвели (1785-1848) издигат искане за назначаване на българин за търновски митрополит. Под формата на прошения и петиции до централната власт, акцията по отстраняването на висшия духовник се разширява и обхваща цялата епархия. Междувременно, през 1839г., във връзка с началото на Танзимат (време за реформи) в Османската империя, е издаден Балкански хатишериф, в който официално се прокламират равни права за всички (християни и мохамедани) - поданици на султана. Този документ очертава насоките на по-нататъшното модернизиране на империята, като в него султан Абдул Меджид изразява необходимостта от изработване на закони, гарантиращи живота, честта и имота на поданиците му, независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. Хатишерифът си остава едно обещание без практическа стойност. Обявеният реформен акт дава законова основа на борбата на българите и основание да поставят редица въпроси и искания. Едно от тях е замяната на гръцкия владика Панарет с българина Неофит Бозвели. През същата 1839 година той заминава за Цариград, за да организира цариградските българи в подкрепа на издигнатото искане. През 1840г. в Цариград пристига делегация, която носи прошението на 16 каази. Турското правителство приема благосклонно предприетата от българите акция, но Патриаршията отстоява до край интересите си. Панарет е свален от поста митрополит, но на негово място е назначен отново грък - Неофит Византиос, а Бозвели е определен за негов протосингел. В знак на протест той отказва да се подчини на Патриаршията и се оттегля в Лясковския манастир. Това става причина фанариотите да го обвинят в непослушание, поради което Неофит Бозвели е заточен в Хилендарския манастир.
    След издаването на Балканския хатишериф и осъществяването на търновските събития се разраства движението против гръцкото духовенство и през 40-те и 50-те години то добива общонационален обхват. Начело застава Неофит Хилендарски-Бозвели, който, подкрепян от своите съмишленици, предприема редица дръзки атаки срещу Цариградската патриаршия. Активно участие в движението за самостоятелна българска църква взима укрепналата българска буржоазия и емиграцията от Южна Русия, Молдова, Влашко, Австрия.
    През 1844г. Неофит Бозвели успява да избяга от заточението си на атонския полуостров и въпреки риска се установява в "Цариград, с намерението да продължи започнатото дело. Той осъзнава, че първите сблъсъци с гръцкото духовенство налагат създаването на ръководен център, който да координира и направлява борбата на българите. Тази идея се осъществява в османската столица, където живеят много българи, повечето от които богати и влиятелни хора като братя Гешови, младият Г.С.Раковски, Гаврил Кръстевич, Сава Доброплодни. Там се е установил и внукът на Софроний Врачански - Стефан Богориди, който се издига най-високо от българите в административната йерархия на империята и разполага със силни позиции сред висшата турска администрация. В Цариград Неофит Бозвели намира верен съмишленик и съратник в лицето на българския патриот Стоян С. Михайловски (1812-1875), известен под името Иларион Макариополски. Двамата се налагат като най-изявените ръководители на движението за църковна независимост през 40-те и 50-те години на XIX в. Факторите, които обуславят имперската столица като негов ръководен център са близостта с Патриаршията и турското правителство, присъствието на чуждестранни дипломатически представители и най-вече наличието на многолюдна, заможна и влиятелна българска колония.
    Неофит Бозвели и Иларион Макариополски установяват връзки и с влиятелни кръгове от полската емиграция в имперската столица. С помощта на поляка Михаил Чайксвски, те изготвят меморандум до Патриаршията. Основните искания са:
    -в българските земи да се назначават не гръцки, а български владици, които да имат определено възнаграждение и да се избират и сменят от народа;
    -българите да имат свои духовни представители в Цариград, които да изразяват националните им интереси пред турското правителство;
    -да се построи българска църква в столицата, ръководена от български владика;
    -да се разреши свободно издаване на български вестник и книги;
    -свобода за откриване на български училища и създаване на смесени българо-турски съдилища.
    Това е първата българска програма по църковния въпрос, чиято цел е осигуряването на културна и духовна самостоятелност и политическа независимост от Цариградската патриаршия. Получаване на исканите права означава признаване на българската нация.
    Активната дейност на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, подкрепата от страна на полската емиграция и френската мисия и благосклонното отношение на турското правителство към тях, принуждават фанариотското духовенство да предприеме по-радикални мерки в защита на своите интереси. Действията на българските ръководители са представени пред руските дипломати в Цариград като стремеж към нарушаване единството на православието. През 1845г., без разрешението на турското правителство, но опряна на руското посолство, Цариградската патриаршия заточва Неофит Бозвели и Иларион Макариополски като подстрекатели на Атонския полуостров, където три години по-късно Бозвели умира. В същото време исканията изложени в меморандума са частично удовлетворени.
    Смъртта на Неофит Бозвели и временните неуспехи не сломяват решимостта на българите да продължат борбата срещу гръцкото духовенство. Движението добива още по-масов и организиран характер и благодарение на проявената настойчивост се стига до първия сериозен успех. Искането на Н.Бозвели и Ил.Макариополски за построяване на църква в столицата е подновено от Александър Екзарх през 1847г. Той използва връзките си сред турските управляващи среди и прави опит да издейства ферман за построяване на български храм в Цариград. На следващата година (1848) еснафски сдружения упълномощават първомайстор Никола Сапунoв да действа в същата насока. За получаване на султански ферман съдейства и княз Стефан Богориди, който подарява свой имот, за да бъде открит там български параклис, а в последствие да се построи и църква. През лятото на 1849 г., в отговор на молбата на Богориди, турското правителство издава специален ферман, с който разрешава на българите да имат своя църковна община в Цариград, начело с български владика. С този акт империята за пръв път официално признава българите за отделна народностна общност. В резултат се формира многочислена българска църковна община, в която влизат видни представители на българската колония в имперската столица. Активна роля в изграждането на общината играе Ал.Екзарх, който започва издаването на първия местен български вестник "Цариградски вестник". За кратко време на мястото дарено от Ст.Богориди, е построена българската църква, наречена "Св.Стефан", по името на ктитора. Изработен е и устав на българската цариградска община. Скоро след това е избрано настоятелство, включващо представители на еснафските организации, търговското съсловие и българската интелигенция. За епископ на новоучредения храм е ръкоположен сърбинът Стефан Ковачевич. Същевременно е създадено и училище за български духовници. По този начин идеята на Бозвели и Макариополски за организация и ръководен център получава реализация през 1850-51 година.
    Успехите на колонията в Цариград съдействат за разрастване на църковното движение в цялата страна. Протести срещу гръцките владици се надигат в Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско, а българската емиграция също не остава безучастна. Избухването на Кримската война (1853-1856) води до временно затихване в църковните борби на българите, т.е. бележи края на първия период на църковно-националното движение.
    Кримската война завършва с неуспех за Русия, а поражението й слага край на хегемонията й по източния въпрос. Нейните западни съперници от Кримската коалиция - Франция, Англия и Австрия добиват пълно надмощие и чрез Парижкия мир, подписан на 16.V.1856г., ефикасно блокират активната и настъпателна политика на Балканите. Мирният договор лишава Русия не само от излаз на Черно море, но и от правото да покровителства балканските християнски народи. Това оказва влияние върху църковните борби на българския народ, които се разрастват. За това допринася и обнародваният през 1856г. нов реформен акт - т.нар. Хатихумаюн. Чрез този документ султанът се ангажира да осигури на всички поданици равни възможности, като особено значение за българите има обещанието всяка етническа и религиозна общност да има свое самостоятелно представителство в Цариград.
    Амбициите на султана да модернизира Османската империя разпалват отново българо-гръцкия църковен конфликт. По предложение на цариградските дейци, българските общини изпращат в столицата свои представители, които изготвят и поднасят на турското правителство нови прошения. В тях за първи път се поставя открито въпроса за църковна автономия и за относителна административна самостоятелност в рамките на империята. Със своята инициатива Цариградската българска община окончателно се налага като ръководен център на борбата за самостоятелна българска църква. Същевременно се използва всяка възможност за спечелване симпатиите на европейските велики сили.
    Тяхната намеса обаче води до усложняване на движението за църковна независимост и до оформянето на няколко идейни течения. Най-голяма ревност към българо-гръцката църковна разпра проявява Русия, чиято официална доктрина от самото начало на конфликта се изразява в безпрекословно отстояване на единството на източното православие. След Кримската война руската дипломация продължава да смята, че отделянето на българите в самостоятелна църква разединява християните, с което заплашва интересите й на Балканите. В българските земи тази политика е подкрепяна от т.нар. патриаршисти, които в политическия живот са известни като "старите".


    _________________


    За всяко нещо си има точно определено време!
    avatar
    zay4e
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 2100
    Location : Bulgaria,Plovdiv
    Registration date : 07.12.2007

    default Re: ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА

    Писане  zay4e on Вто Фев 24, 2009 2:21 am

    В началото на 60-те години на XIX в., когато разривът между българите и Цариградската патриаршия е вече факт, католическата и протестантската пропаганда постигат известни успехи сред покорените християни. Франция и Англия, в стремежа си да се противопоставят на руското влияние на Балканите, предприемат действия, които затрудняват българското движение за църковна независимост. През 60-те години на XIX в. в българските земи пристигат много мисионери, които разгръщат силна агитационна дейност за откъсването на българите от православието и респективно от сферата на руското влияние. Особена активност в това отношение проявява Англия, която се ръководи от главната си цел - запазване целостта на Османската империя и дискредитация на Русия. Протестантската пропаганда добива особена сила след издаването на султански ферман, признаващ съществуването на протестанти в империята. В последствие, в българските земи идват немалко мисионери, а в Цариград е открито протестантското училище Роберт колеж, което дава солидно образование на много български младежи.
    От своя страна Франция подкрепя католическата пропаганда в българските земи, чрез отпускането на стипендии за млади българчета и отварянето на католически лицеи в рамките на империята. По време на Кримската война мисионерската дейност на католиците се засилва. Най-изявен привърженик на идеята, че църковния спор може да се разреши със съдействието на Франция, е Драган Цанков. Той оглавява т.нар. Униатско движение или “западняците”. След войната се установява в Цариград и с помощта на ордена на лазаристите открива печатница, в която започва да издава вестник "България". По-късно привържениците на Др.Цанков се срещат с католическия архиерей в Цариград и подписват акта на унията, но с условие, че българската църква ще запази източно–православните си обреди и обичаи. Успехите на униатството обаче се оказват нетрайни, тъй като са лишени от популярност сред населението, а и привържениците му разбират, че то води до допълнително усложнение на църковния въпрос.
    Поради намесата на католици и протестанти, в руските официални среди настъпват промени, които водят до оформянето на три течения, предлагащи различни варианти за разрешаване на българския църковен въпрос. В първото са т.нар. гъркомани, които са близко до идеите на патриаршистите. Те са много консервативни и са изцяло приобщени към гръцката позиция. До края на църковните борби привържениците му отстояват идеята за единство на източното православие. Второто течение е за намиране на компромисно решение на проблема, а третото - т.нар. славянофили- настоява за подкрепа на българите и църковното им обособяване. В общи линии твърдата позиция на руското правителство се отразява неблагоприятно върху усилията на българите за независима църква. Постепенно, главно поради разрастването българското църковно-национално движение, руската дипломация е принудена да промени становището си по този въпрос, заемайки по-компромисна позиция. Новият руски посланик в Цариград (от 1864г.) граф Николай Игнатиев (1832-1908) проявява разбиране към исканията на българите и им оказва известно съдействие пред турското правителство за благоприятно решаване на техния църковен въпрос.
    Друго течение в българското общество се свързва с т.нар. туркофили, между които се открояват Ст.Богориди и Гаврил Кръс-тевич. Те са посрещнати с неодобрение и на тях се гледа като на турски "мекерета". Въпреки отрицателното мнение, техните възгледи, са много рационални, тъй като, според тях, българският народ може да получи независима църква само с одобрението на султана.
    Последното течение в българското общество е на привърже–ниците на самостоятелни действия, или т.нар. "млади", измежду които изпъкват Н.Бозвели, Ил.Макариопслски, Г.С.Раковски и др. Тяхната борба и съдействието на туркофилите извеждат до успешен завършек църковно-националното движение, чийто втори период започва след края на Кримската война.
    Водеща фигура в българската църковна борба е Иларион Макариополски, който през 1850г. се завръща от заточение. През 1858г. той е ръкоположен за епископ в българската църква "Св.Стефан" и тогава приема името Макариополски. Той разчита на подкрепата на Цариградската българска община, в която членуват такива видни български общественици като д-р Ст.Чомаков, П.Р.Славейков, Т.Бурмов, Г.Кръстевич.
    През 1857-1860г. движението срещу гръцките владици обхваща всички български провинции. Постепенно се оформя идеята за окончателно скъсване с Цариградската патриаршия. Особено ожесточени форми църковния спор придобива в Търновско и Пловдивско, където българите се противопоставят открито на фанариотското духовенство. Пример на решително действие дават и българите в Кукуш, които се отказват от патриаршията и през 1859г. приемат унията с римската църква. Под влияние на Ил. Макариополски голяма част от тях се отказват от католицизма, след като за владика е поставен желаният от тях Парентий Зографски.
    Същевременно турското правителство запазва спокойствие пред засилващия се конфликт между българите и Патриаршията, но с цел да не предизвика нови крайности предлага свикването на събор, който да се произнесе по българските искания. Проведеният събор (1858-1860) не помага за намирането на компромисно решение и по този начин възможността за разбирателство с Цариградската патриаршия пропада.
    По инициатива на българската община, изразявайки волята на народа, на Великден, 3.IV.1860г. Иларион Макариополски провъзгласява отделянето на българската църква от Патриаршията. Това става по предварително разработен план, когато по време на тържествената великденска литургия в българската църква в Цариград епископът не споменава името на гръцкия патриарх, както повелява църковния канон.
    Този пример е последван в цялата страна - една след друга общините се отказват от гръцките духовници и признават единствено Ил.Макариополски за свой църковен глава.
    Великденската акция възбужда силно патриотично въодушевление във всички български епархии. Активното участие на българите в прогонването на гръцките владици превръща църковната борба в мощно народно движение, в което взимат участие всички слоеве на българския народ. Патриаршията се опитва да се противостои на тези действия като за пореден път заточва Ил.Макариополски и негови сподвижници. Същевременно се правят безуспешни опити да се намери компромисно решение на българския църковен въпрос чрез създаване на смесена българо-гръцка комисия и свикване на нов църковен събор. От своя страна емигрантските политически организации, засилили позициите си, осъществяват целенасочена революционна пропаганда. В тази обстановка се активизират и униатите на Др.Цанков, които преминават в лоното на римо-католическата църква и през 1861г. ръкополагат за свой архиепископ Йосиф Соколски.
    При създалата се обстановка към края на 60-те години на XIX век се оказва, че Цариградската патриаршия няма реална власт в българските земи. Гръцкото духовенство почти навсякъде е отстранено, а църковните институции минават в ръцете на български сановници. Съществуващото положение трябва да получи официално признание от турските власти, които умишлено протакат окончателното решаване на въпроса, за да поддържа колкото се може по-дълго българо-гръцкия конфликт. През 1866г. започва въстание на гърците от о.Крит, което продължава до 1869г. Подкрепата, която Гърция оказва на въстаниците влошава отношенията между турци и гърци. По същото време в българските земи навлизат четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867г.), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868г.). Техният героизъм прави силно впечатление не само на турското правителство, но и на дипломатическите представители на великите сили в империята. Възможността от българо-гръцко сътрудничество и радикализиране на българската национална революция чрез въоръжени силови действия, принуждава турското правителство да погледне по-благосклонно на българските искания. През 1869г. е представено ново прошение пред Високата порта и на 28.II.1870г. султан Абдул Азис (1861-1876) издава ферман, който позволява обособяването на автокефална българска църква със статут на Екзархия. Според фермана, в нейния диоцез, състоящ се от 15 епархии, се включват всички земи населени с българи в Мизия, Добруджа, Тракия и Македония. Граничните каази са точно упоменати, т.е. са обособени етническите граници на българския народ. Във фермана изрично се подчертава, че към Екзархията могат да се присъединят и други епархии, в които две трети от населението би поискало това чрез плебисцит. С обособяването на независима екзархия, българите са извадени от общото понятие руммилет и са наричани булгармилитане, т.е. призната е не само църковна независимост, но и съществуването на български етнос, на българска нация в империята.
    След преминаването на еуфорията около победата, цариградските дейци пристъпват към практическо изпълнение на султанския ферман. Чрез тайно гласуване е избран Привременен съвет, който поема ръководството на църковните дела до окончателно конституиране на екзархийската институция. Задачите на Привременния съвет се свеждат до изработването на проектоустав на Екзархията и до организирането на църковно-народен събор в Цариград.
    Тържественото откриване на събора става на 23.11.1871г. Приема се устав, в който залягат две основни начала - съборно управление на българската църква и изборност на църковните управителни органи. Няколко месеца по-късно окончателният текст на устава е представен пред турското правителство за утвърждаване. Междувременно конфликтът с Цариградската патриаршия продължава. Тя не само оспорва султанския ферман, но и не допуска компромисно решение, каквото предлага великият везир, чрез създаването на поредната смесена комисия.
    Правителството, въпреки протестите на Патриаршията, разрешава да се проведат избори за екзарх в съответствие с приетия устав. На 16.11.1872г. за пръв български екзарх е избран видинският митрополит Антим I. Въпреки опитите му да регулира отношенията с гръцкия клир, до разбирателство не се стига и през септември 1872г. българската църква е анатемосана и обявена за ехизматична- т.е. отлъчена от източното православие. През 1872 година става и окончателното изграждане на българска екзархия, която въпреки неодобрението на Патриаршията се явява единствената законно призната институция на българския наред в държавната структура на империята.
    През следващите две години се води ожесточена борба между българската екзархия и гръцката патриаршия за спорните епархии в Македония. През 1874г. съгласно фермана, в Скопска и Охридска епархии се провежда допитване до населението. В резултат на плебисцита турското правителство е принудено да издаде берати за назначаване на български владици в двете епархии. С това завършва десетилетното църковно-национално движение. Дейците на българската екзархия, както до Освобождението, така и по-късно, особено в откъснатите български земи в Македония и Тракия, ще се явяват до голяма степен ръководители на национално-освободителните борби на българския народ.


    _________________


    За всяко нещо си има точно определено време!

      В момента е: Нед Апр 22, 2018 7:14 am